Бургаският апелативен съд потвърди задържането под стража на Йордан Й.от гр. Сливен. Мъжът е издирван с Европейска заповед за арест, издадена от първоинстанционния съд в гр. Антверпен, Кралство Белгия, с цел провеждане на наказателно преследване.
В заповедта се посочват престъпления, извършени на територията на Белгия през 2020 г., в участието на които е заподозрян българският гражданин.
Деянията са квалифицирани като грабеж чрез използване на сила и заплаха, извършен от банда; грабеж в големи размери; противозаконно лишаване от свобода. Те са наказуеми с лишаване от свобода за срок от 15 до 20 години по НК на Кралство Белгия. Същите деяния са престъпления и по българския Наказателен кодекс и се явяват тежки умишлени такива.
Става дума за въоръжен грабеж, осъществен на 19 октомври 2020 година в Пулле, Белгия.
В Европейската заповед за арест е посочено, че на тази дата мъж е бил нападнат и повален на алея пред неговото жилище. Върху пострадалия е нанесен побой.
В продължение на 16 часа е държан вързан, а устата му била запушена. През това време са били откраднати скъпоценни предмети, между които и 38 килограма златни кюлчета. Посочено е, че престъплението е извършено от петима български граждани, сред които е бил и Йордан Й.
След грабежа заподозрените лица са избягали с две коли в Нидерландия.
Апелативният съд счита, че правилно първата инстанция е преценила тежестта на извършените деяния от исканото лице, описани в ЕЗА, както и пребиваването му в различни държави – Германия и Нидерландия, поради което е стигнал до правилния извод за съществуване на реална опасност от укриване на лицето, ако не бъде задържано, с цел избягване на евентуалното му предаване на съответните органи на Кралство Белгия.
Въззивният съд намира особеностите на обвинението, наказуемо тежко по българския и белгийския закон, за достатъчно сериозни, за да мотивират опит за укриване с цел избягване на наказателна репресия. В определението си апелативните съдии посочват практика на ЕСПЧ, който в делото „Илийков срещу България“ изрично е посочил, че строгостта на предвиденото наказание е съществен елемент при оценката на риска исканото лице да се укрие.
В определението си въззивният състав уточнява, че целта на мярката за неотклонение в това производство е единствено обезпечаване присъствието на лицето по време на разглеждане на делото по същество, предотвратяване на бягството му и евентуално укриване, с което би могъл да попречи за фактическото му предаване на издаващата държава, ако искането й във връзка с Европейската заповед за арест бъде уважено в предстоящото производство пред българския съд. Апелативният съд приема, че най-адекватна в случая е взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“.
Определението не подлежи на обжалване или протестиране.
