Доброто те намира дори и да не го търсиш. Така се случи и сега, когато случайно попаднахме на историята на Кръстьо Пеев от Несебър, а тя си струва да бъде прочетена или разказана от всеки българин, пише mediacafe.bg.
Една история, която връща вярата в доброто и засилва оптимизма, че България ще пребъде именно заради хора като него и начина, по който гледат на заобикалящия ги свят.
За смокините и хората
„Пред блока имаме две смокинови дръвчета, които края на всяко лято разделят съседите на два лагера. Едните се радват на плодовете на дръвчетата, а другите се дразнят, че им капят по колите и плочките. Обаче има и трета страна. Редовно някой случаен минувач спира да си скъса една, две сочни смокини. И тук пак има драма, защото някои от комшиите много се дразнят “че им ги берат”, същите тези смокини, които капят по колите на другите комшии, защото няма кой да ги обере….
Та, тази пролет като се раззелениха дръвчетата, един ден излязох да ги окастря, за да може да се минава по тротоара. След като отказах апела на една съседка да ги отрежем до дъно, отново си припомних за всички усмихнати минувачи и деца, които доволно си похапват от плодовете.
И тогава, виждайки доста издънки в основата на дръвчето, ми хрумна да ги разсеем от другата страна на пътя, на дюните, където освен кучетата да ходят до тоалетна, нищо хубаво не се случва. И там няма нито коли, нито плочки.
Веднага споделих на моята съседка Баба Стоянка, която е основният виновник градинките пред блока да изглеждат толкова добре. Тя мигновенно прегърна идеята и 1 час по-късно вече имаше 6 посяти смокини.
Пет месеца по-късно, сега отново е техният сезон. Те пак капят по колите. Гледам веднъж в седмицата да ги обирам със стълба и да ги оставям пред блока, за тези, на които им е трудно да си наберат сами. Така хем и да не се сърдят тези с колите.
Междувременно туристите пак си късат по някоя и друга. Разбира се, има и такива които пълнят торби, но те не са важните. И новите дръвчета се хванаха – цели четири оцеляха. А баба Стоянка, която гони деветдесет години, редовно носи кофи с вода за да ги полива, въпреки моите апели, че аз така или иначе ще го свърша.
И накрая завършвам с нейните думи, след като ги засадихме: “Хубава работа свършихме с теб днес. Аз няма да съм жива, когато започнат да дават плод, но вие ще сте и това е важното.”
