Извадка от книгата „Бургас и морето“, автор Стефан АПОСТОЛОВ
ПРОДЪЛЖЕНИЕ
На другия ден, 7 февруари 1878 г. (25 януари ст.ст. – Григоров ден), с помощта на руското командване, в Бургас е учредена първата българска градска общинска управа с кмет Нико Попов (брат на митрополит Симеон Варненски), помощник кмет Яни Русалиев и секретари – учителят Стоян Шивачев и Мавруди Стойчев.
За околийски началник е назначен поручик Скугаревски и полицмайстер (градоначалник) Безак.
Австрийският консул предава на полковник Лермонтов ключовете на турските правителствени складове, в които се съхраняват 70 000 кг зърно, въглища, вълна и хранителни продукти.
На полковник Лермонтов е поставена задача да завземе Южното Черноморие с градовете Айтос, Несебър, Поморие, Бургас, Созопол и др. и да защити християнското население в региона от разбойническите черкезки банди.
Докато пребивава в Бургас, през м. март полковник Лермонотов е произведен в чин генерал-майор и скоро след това на 29 март неговият отряд, наречен Бургаски, е заменен от 93 Иркутски полк с командир полковник Лихарев.
С това се открива нова, светла страница за черноморския град Бургас. Градът е освободен без да се пролее нито капка кръв, понеже е изпразнен от турските войски и власти, пък и голяма част от турското население предварително бяга. Единствените случайни жертви по време на освобождението са две: един руски кавалерист, а втората жертва е Янчо Врачков, който е в една гемия в залива и е застрелян от отстъпващите зебеци – причислени към турската войска.
На 3-ти март (19 февруари) 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор в Сан Стефано (изцяло с християнско население до 1920 г.) на 13 км от Цариград и войната приключва.
Новата бургаска градска управа начело с Нико Попов, подпомогната от Временното руско управление, се заема с нормализирането на живота в града. Гражданството се включва и оказват пълна подкрепа и помощ на войската за решаване на нейните нужди. Пуска се мелницата, фурните работят денонощно, доставя се редовно питейна вода, открива се обществена кухня за нуждаещите се, града се снабдява с необходимите продукти за изхранване на населението и войската, фураж за конете на армията, ремонтират се пристанищните скели, почистват се улиците, училищата започват учебни занятия и постепенно града навлиза в нормалния си ритъм.
Руските войски поемат управлението на пристанището, от където става снабдяването на войската, превозват се болни към Русия, изтеглят се военни части, залива се минира срещу вражески военни кораби, града се охранява с брегова артилерия.
Уредена е военна болница (лазарет), в която поради големите студове на фронта умират от пневмония, тифус и други болести, много войници и офицери от 93 Иркутский и 94 Енисейски пехотни полкове.
В казармата тогава се издига мраморен паметник, построен с пожертвуванията на войниците на 24 руска пехотна дивизия – по-късно паметника е преместен до Летния театър, вдясно от входа. Надписът върху този паметник е следния:
“В памят воинам частей Бургаскаго отряда умершим от болезней с Марта по Октобрь 1878 года в лазаретах полков 93 пехотнаго Иркутскаго его Императаторскаго Высочества Великаго княза Георгiа Александровича, 94 Енисейскаго и Военно-Временном № 71 госпитал”. От 24 пехотной дивизие
Според Временните правила страната ни е разделена на 5 губернии, като Южна България е разделена на 2 губернии – Пловдивска и Сливенска. В Сливенската губерния влизат околиите: Сливен, Ямбол, Карнобат, Айтос, Бургас, Къркларели (Лозенград), Люлебургаз и Бабаески – дн. последните три в Турция.
Поради вмешателство на другите велики сили и Високата порта, на 13 юли 1878 г. се сключва злополучният Берлински договор, който разделя България на две части и съдържа следните постановления:
„България е създадена като автономно Княжество под суверенитета на султана, тя има едно християнско управление и една народна милиция”.
„На юг от Балкана се образува една провинция, която се именува Източна Румелия и която остава под пряката политическа и военна власт на султана, при условие на административна автономия, тя има един губернатор християнин”.
Така Бургас и областта са в пределите на Източна Румелия, а областите на изконно българските градове, Лозенград, Малко Търново, Василико (по-късно Мичурин, дн. Царево), Ахтопол, Малък Самоков (дн. Демеркьой), Виза (дн. Визе) остават в пределите на Турция.
Българо-турската граница според Берлинския договор започва от брега на Черно море, на 3 км на юг от Приморско, която минава зад ММЦ (дн. Албена холдинг АД – Приморско), продължава по посока на с. Писменово, по граничните постове: Дяволско езеро, Каратопрак, Мусакьой, Дели Рашо, Живак, Уграж и от там по хребета към възвишението Босна, и продължава към Елхово, Свиленград, Кърджали, Смолян… Днешните села и градчета, Лозенец, Царево, Ахтопол, Синеморец, Резово и околните селища, както и цялата Малкотърновска околия остават още 35 години под турско робство – до 1913 г. След приключване на Балканската война, на проведената Цариградска конференция на 19 септември 1913 г. е взето решение, границата да се измести на юг и да започва от Резово.
През пролетта на 1879 г. в Бургас пристига героят от Плевен ген. Скобелев, посрещнат лично от кмета Нико Попов с хляб и сол, много тържествено, с много цветя, с приповдигнати и нестихващи възгласи – ура, от цялото гражданство. В негова чест са устроени тържества, а вечерта градът се осветява от проведената заря в чест на госта. Великият генерал престоява в Бургас три дни, след което заминава за среща с император Александър II и отново се завръща в Бургас. В началото на м. юни отпътува с параход, за Русия.
През месец май 1879 г. започва изтеглянето на руската армия на части, в продължение на година и половина, като всичките ремонтирани от руската войска обществени и частни сгради, пристанищни скели, улици, мостове, училища и др. се предават безвъзмездно на местната администрация.
На основание на Органическия устав на Източна Румелия през юли 1880 г. в Бургас са проведени първите избори за градски съвет, в които участват представители на отделните етнически групи в града, обособени съобразно тяхната религиозна принадлежност. Изборите са „джумбешлийски“, тъй като тогава няма бюлетини, а за единият кандидат се „гласува“ с пускане в урната на бял боб, а за другия кандидат зърна от нахут.
