"Не се чувствам в Созопол нито повече, нито по-малко европеец. Похапвам същата вкусна цаца, пия същата блудкава българска бира и гледам към същото прекрасно море.
Стагнацията може би има и добри страни", пише Кристофер Неринг, цитиран от Дойче Веле /и от moreto.net/.
В старото рибарско селище Созопол, на Черно море, има малка крайбрежна улица, преминаваща покрай плажни барове и ресторанти. Непосредствено зад старата градска порта, под едно огромно смокиново дърво, има две пейки. В сянката на дървото пред погледа се простира заливът на Созопол, към който се спуска дървена стълба.
Преди десет години, през септември 2009-а, присядах на тези пейки за последен път. Тогава, когато България току-що бе приета в Европейския съюз, посетих за първи път празниците на изкуствата "Аполония", които се провеждат в първата седмица на септември. Днес, десет години по-късно, отново съм там и размишлявам какво се е променило оттогава. Или пък не. И какво би могло да означава това за идеята Европа.
Гръцкият бог и неговото наследство
Плаж и културен фестивал - понякога базата за едина добра идея е съвсем проста. Именно от това са се ръководили група български творци, когато през 1984-а, още във времената на Студената война, създават созополския фестивал, наречен на името на гръцкия бог Аполон. Оттогава насам фестивалът обхваща всички форми на изкуството - живопис, танц, театър, филм, класическа музика, джаз, български фолклор.
Тази година бяха отбелязани 35 години от началото. Шест от тях под комунистически режим, а последните десет - с гордото членство в ЕС.
Още името насочва - във времена, в които през 80-те години българските комунисти се стараят да се възползват от мобилизиращата сила на етноцентристкия национализъм - към общоевропейското културно наследство на гръцко-римската античност.
Гръцко-римско име и съдържание, което трябва да бъде запълнено с българска култура. Не е известно дали основателите са замислили празниците в знак на тих протест срещу политиката на изолация, провеждана в социалистическия лагер, или пък в израз на "Единството в многобразието", както гласи днешното мото. Вероятно по малко от всичко.
"Аполония - българският фестивал!"
Под това мото стартира "Аполония" през 1984-а, когато Европа все още е разделена от Желязната завеса. Но и тогава туристическите центрове по Черноморието се явяват още от 1960-те години място за среща на цяла Европа.
Под чадъра на плажа и на бира, цаца и задължителната шопска салата се събират европейци от Изтока и Запада, от Севера и Юга.
Въпреки това "Аполония" бе и е на първо място национален български културен фестивал. И днес, на 35-ия й рожден ден, на сайта на фестивала е изписано: "Аполония" - българският фестивал!". Чуждестранните творци се появяват едва постепенно по сцените, а чуждестранните посетители на повечето прояви могат и до днес да бъдат преброени на пръстите на двете ръци. Езикът на "Аполония" е единствено и само български, преводи или субтитри няма.
Театърът, белетристиката, филмите и песните се представят изключително от български автори. Сред тях междувременно има известни имена като многократно превеждания писател и драматург Георги Господинов. Чуждестранните гости се изявяват предимно в сферите на музиката и живописта, в т.н. невербалните изкуства. През 2019-а година, например, това бяха аржентинският майстор на тангото Матиас Гонзалес и диксилендът на американската армия в Европа.
"Музика и любов"
Избягнах и двата концерта нарочно - в името на две представления на софийския "Малък градски театър зад канала" и на два други концерта (клавирен джаз и виолончело). И двете представления, уви, се оказаха пълно разочарование, което моята съседка в залата описа като "невдъхновено вулгарно кряскане". Докато двата концерта, поднесени в очарователната атмосфера на градския археологически музей, бяха истинско удоволствие.
В съзвучие с европейския дух на "Аполония" джаз-пианистът Живко Петров отвърна с "Музика и любов". И макар да има и по-дълбоки размисли във връзка с европейската идея, това все пак бе определено начало. През 2019-а езикът на музиката е в състояние - както за българските, така и за международните гости - да предаде много по-ясно послание от всеки разговор.
Точно преди отпътуването ми с автобуса към Бургас, който продължава да струва пет лева, както преди десет години, поседнах още веднъж на същата пейка под същото смокиново дърво. Големи табели изтъкват, че и този район е бил обновен в рамките на европейски проект. И тук един общоевропейски етикет над националното съдържание - и още едно огледало за състоянието на Европа.
"Аполония" приключи без да мога да намеря специално европейско измерение на този толкова български фестивал и не се чувствам в Созопол нито повече, нито по-малко европеец, отколкото преди десет години. Вероятно това е символ на стагнацията на европейската идея, мисля. След което похапвам същата вкусна цаца, пия същата блудкава българска бира и гледам към същото прекрасно море. Може би стагнацията невинаги представлява непременно катастрофа, а понякога има и своите добри, успокояващи страни. И това е в някакъв смисъл символично за Европа през 2019-а.
Кристофер Неринг е ръководител на научния отдел на Музея на шпионажа в Берлин. Следвал е източноевропейска и нова история в Хайделберг и в Санкт Петербург. Автор е на книгата "77-те най-големи митове в шпионажа".
