Народни, заслужили и редови артисти почиваха и се забавляваха заедно в Къщата на Народния театър в Созопол.
Грамофонът, зареден с плоча на „Абба” озвучаваше хола с лице към задното дворче на стария дом в типичния, наричан от нас възрожденски, а всъщност истанбулски тип крайбрежна къща, пише trip.dir.bg.
Може би около нея в края на 70-те и началото на 80-те години родната бохема припозна Созопол за своя курорт. Което доведе и още хора. И чарът на онзи стар град с „Пъци бар” и другите истински забележителности, наистина се обърна като в песента на Георги Минчев "Когато Созопол беше малък град" като курорт, който „предлага хотелски комфорт” – презастроен и не така роматичен.
Днес паметникът на културата е опушван и омирисван от кебапчийница. Построена с любезното позволение на Националния институт за недвижимото културно наследство към ресорното министерство на културата, не на скарата.
Българското крайбрежие беше осеяно с места за отдих за добре поддържаната по времето на соца артгилдия. Най-северно – в Балчик, къщата на румънския генерал – губернатор, управлявал града по времето на румънското владичество от 1919 до 1940 г. своята къща имаше Сатирата. Каменната сграда, наподобяваща италиански стил и наречена поетично „Вълни и вятър” се издигаше високо над крайбрежието.
В началото с плаж – до средата на 80-те години, после заради укрепването на брега засипан от бетона на алея, къщата се радваше и на басейн отзад, макар и градски, и на спортна зала. Под сянката на огромните дървета се събираха всички звезди на трупата – от Коканова до Анастасов, без маска и без грим, готвещи и забавляващи се.
На неколкостотин метра пък прочутата оперна прима Александрина Милчева използва вила за майсторски класове.
На около километър надолу, все покрай брега, Дворецът беше превърнат в почивна база на споменатото вече Министерство на културата и то къщите в уникалния парк на ботаническата градина. А дворецът с няколко стаи винаги е бил музей в памет на румънската кралица Мария и нейната любов с турски капитан, заради който се предполага, че е издигнат палата с минаре. Столовата над морето днес е ресторантче.
Малко преди Варна, но след Златни пясъци, в съседство със станцията на Постоянното присъствие на БЗНС – земеделската партия, която правеше режима на соца двупартиен, се намираше Дома на писателите. Той беше считан за най-светската от творческите бази.
Защото една лятна вечер, по време на своята ваканция, изкарвана в недалечната резиденция „Евксиноград”, самият „пръв партиен и държавен ръководител” Тодор Живков идваше на вечеря с литераторите. Голямата надпревара беше коя дама да седне до него и коя да го покани на танц, тъй като мимолетното общуване често водеше до звание, скок в кариерата, придобиване на престижно жилище или решаване на друг важен проблем, а в по-успешните случаи – и до всичко заедно.
За да придобие тези награди за комуникация обаче дамата се лишаваше най-често от голяма част от вечерята. Ястията се сервираха с бързина и също скоростно се отнемаха от присъстващите, които се разсейват от близостта с Първия, защото се следваше строгият протокол на УБО, който не позволява дълго заседяване на лидера.
На плажа недалеч пък се извисяваше Международният дом на журналистите, наричан за краткост от гилдията МОЖ. Битката за получаване на карта, гарантираща почивката в хотело-подобното здание, се разгаряше с месеци и в нея побеждаваха по-първите другари. Младежта презираше отдиха в почивната станция, избирайки по-артистични места за ваканция, пък и гроздето е кисело, както е известно от прочутата басня. Тази мода продължи допреди около 20 години.
Най-непретенциозна почивка гарантираше на своите членове Съюза на артистите. Той, както ви разказахме при разходката ни до скромния Ахтопол, държеше бунгала на самия плаж на входа на градчето на около 70 километра на юг от Бургас. Днес тези славни навремето места са интересни за посещения заради връщането на лентата назад към едно различно време, макар повечето да са бая позападнали, залинели, да не кажем изчезнали поне от гледна точка на престижа или атрактивността си в предишната епоха.
